Казвате ли следните изречения на детето си: Внимавай да не

 Казвате ли следните фрази на детето си: Внимавай да не се удариш; Внимавай да не се нараниш; Внимавай да не паднеш; Внимавай, ще те заболи; Пази се от това; Пази се от онова; Внимавай, ще настинеш; Така ще те заболи; Ще паднеш и ще ревеш.

 Време е това да завърши! Не вършиме положително. Някой би трябвало да ви хване и да ви раздруса. Увреждате на повече равнища в сравнение с допускате. Добре де, извинявайте, в случай че не вие, то майка ви или свекърва ви сигурно го вършат. Знаете, за някои хора, това значи доброта, значи угриженост. А какво е добрината и грижата - обич. Изразяват обичта си по този дебилен метод. Поне по този начин споделят, че вършат всички тези неща към детето ви, тъй като го обичат. Хубаво, но това не пречи да му вредят.

 Сега ще ви кажа малко от моя опит с пет годишния ми наследник. Беше дребен, когато се наведе и си пръсна веждата в ръба на масата. После падна и си сцепи устната. После пък си счупи ръката в китката, когато беше на три години. Няма да приказвам за дребните пострадвания, тъй като те са част от всекидневието на едно дете, без значение момче или момиче. И в трите обстановки присъствах, не са ми ги разказвали хора. Просто по този начин се случи. И трите обстановки бяха извънредно нелепи. И трите, макар моето наличие, не могат да се предотвратят, а камо ли да се предвиждат. Писано ли е - ще стане. 

 Не можеш да вкараш детето в изолатор, да му нахлупиш един скафандър, да му сложиш наколенки и други защитни средства, да го заключиш в каторгата и на всеки три часа да му даваш вода и малко бисквити. Тогава знаеш ли пък какво ще стане, тогава ще се задуши. Никога не можеш да предвидиш какво ще стане. И да, заплахите са кофти нещо, няма да се върша на значима, тъй като и аз си падам малко бъзла. Шубе ме е, почтено. Особено като знам и още какво ме чака. Истинската заплаха е прекомерната зоркост. Прекомерната ви помощ, с която вършиме " положително ", а в действителност мечешка услуга. Не помагайте! Не бутайте дупето на четири годишното си дете по пързалката, не го подпирайте, не му дръжте ръката непрекъснато, не го люляйте, не му подавайте ръка да слезе от второто ходило. Майка съм и не минава ден без парк, без тези подиуми.

Правейки изброеното горе - създавате несигурно в себе си дете. Дете, а след това зрял човек, некадърен да се оправи с нещо в живота. А животът е цялостен с трудности, провокации, провали, неуспехи, загуби, въобще компликации, които идват веднага. Ако в действителност желаете да помогнете и това да бъде доброжелателно, просто създайте решително дете със самочувствие у себе си. Дете, което да си има вяра. Работете в тази посока. Тя ще се отплати, а другото носи единствено неточности и тегоби.

 Знам и за майки и баби, които отиват в тоалетната дружно с четири, пет и шест годишни деца. Познавам такива. Отиват отново от пустата доброта, с цел да " оказват помощ " детето да си измие ръцете, да го изпишкат, а след това и да го избършат. Стига! Има и баби, които не виждат внуците си постоянно и отсъстват от живота им. Внучето към този момент е на пет, само че в визиите на бабата то е още това бебе, на което му обираме и усърдно попиваме лигата от устата. Видят ли се, бабата стартира да изяснява на всяка крачка какъв брой е рисково да се бяга, тук безусловно ще се падне, там обезателно ще се спъне, а на пързалката не можем в този момент да се спускаме, тъй като слънцето я е напекло и тя ще е нагорещена!

 Подобна душeвност за мен е болна и е хубаво, че този тип баби се срещат рядко с внуците си. Умишлено да втълпяваш сходни небивалици и детето зорлем да се трансформира в един нерешителен и страхлив човек е ужасно. Детските очи би трябвало да търсят и откриват щастието, приключението, да изследват всичко и по този метод да го схващат. Детските очи би трябвало да са цялостни с наслада, дяволита беля, ученолюбивост. Детските очи не са място за изкуствено набит боязън, тъй като тези очи гледат и към вас! Когато сходна баба втълпява тези фрази, на открито и у дома, тя си мисли, че компенсира и наваксва пропуснатото време. Времето не може да се компенсира. Пет годишното дете е независимо и сходна " помощ " като това да го буташ по пързалки и люлки - не му би трябвало!

 Пречите, вредите и не помагате! Нека се удари. Нека си обели коляното. Нека се напикае. Нека падне до момента в който бяга, а дори и до момента в който върви. Предлагам даже и да падне, когато се е качил на катерушката и просто е дете. Просто е себе си и по този начин построява темперамент. Характер на човек, който ще се оправи с това, а след това същият ще се оправи и с нещо по-голямо. Защо? Защото ще си има вяра, че може!

 На родителите и роднините, които се опасяват от морската вода и пясъка пък предлагам следното - оставете детето да си хапне пясък, да си пийне морска вода и не носете тринадесет типа бански за плажа. Кому е необходим един бански за морето, един за след водата, един за пясъка и финален бански, с който да се препича на хавлията. Ох, забравих, че има и бански за потегляне от плажа. Оставете детето с мокрия бански, та да му пристигна акъла. Неговият ще пристигна преди вашият, бъдете сигурни, отново ще приказваме. Поставете си някакви естествени граници в главата, сложете първо ред там, а след това поставете такива и за вътрешна и външна игра. Не ходете непрекъснато по-късно дете говорейки къде, по какъв начин и какъв брой ще се нарани. От къде ще текне небивала кръв, от къде ще се избият два предни зъба, от къде може да се падне.

 Синът ми борави с ножици. Вярно, като за дете са дребен размер. Забележете и по какъв начин звучи, такива ножици се продават и би трябвало да ви кажа, че работят като ножиците за възрастни. Три пъти си е подстригвал самичък бретона, два пъти е рязъл коса на кукла, а към този момент напълно умерено ги употребява, с цел да отваря всякакви пакети с храна или въобще нещо да си послужи с тях. Отначало малко се опасявах, къде да диря доктор, който да лепи пръсти? Но го насърчавах, подкрепях го и му вдъхвах убеденост. Към момента реже по-прецизно с ножици от квартален коафьор, а боклукът си го хвърля в коша. 

 Мисля, че беше април, когато здравната сестра в неговата градина ми се обади по телефона. Звучеше обезпокоена, уплашена и вместо тя мен - се наложи аз да укротявам нея. Каза ми, че синът ми се е наранил по време на игра, сега плаче, носът му е обелен и са му поставили лед на болното място. Попита какво ще върша, ще пристигам ли да го взимам? Отвърнах изрично не! Какво ще основа у това дете? Неспособността да се оправя с проблеми, а на първото обелване, рев, рана - майка му почтително притичва и си прибира детенцето. И какво по-различно бих могла да направя у дома от сестрата в градината. Нищо! Затова пък ще внедря у детето преднамерено мисълта, че на всяко рухване и удар, мама идва на пожар, тъй като синчето й плаче. Това ще мине. Раната ще оздравее, ще хване кора, а след това ще се не помни. И по този начин до последваща рана. Ръката ще се счупи, ще й сложим гипс, ще мине месец и след това ще го свалим, с цел да се върнем към естествения си обичай. Но другото - какъв брой съм некадърен, нерешителен, нерешителен и пребивавам в свят цялостен с рискове, това няма да мине. Това травмира детето за цялостен живот. Тази рана е по-дълбока.

 Децата не са глупави. Може да се постанова да повтаряме нещо допълнително, само че децата имат своя разсъдък и неведнъж го употребяват и да се предпазят сами. А грешките и опитът, които придобива едно дете в парк или площадка, са най-хубавите учители. От вас зависи какво ще кажете по-късно: Повече няма да стъпваш там, споделих ли ти, видя ли? Или ще кажете: Голяма работа, ще се оправим и с това, приличаш на Брус Уилис, но и той даже не може по този начин! Щото Брус си има каскадьори за тая работа и получава хонорар. А ти си разруши главата за без пари в паважа.

 С многото " внимавай " не помагате, а пречите. Но коя съм аз да ви давам непоисканите си препоръки - въпреки всичко един път отидох до магазина и оставих детето си самò у дома.

Инфо: www.highviewart.com